Понякога се мислим за светци

Понякога се мислим за светци,
а се оказваме чудовища,
дребнаво станали сме зли,
а можем да поемем други пътища...
Не ще да е кат песен,
но понякога дължиме го на друг,
направили живота му нелесен,
сега като с длето и чук
ще трябва да му създадем
за бъдещето хоризонти нови
и не за да се оправдаем,
а му дължим да сме готови
да поправим нечий друг живот,
не нашия да слагаме напред!

По пътя си върви

По пътя си върви

Животът ни минава в битки -
житейски, философски, лични,
една след друга преминават,
епични или прозаични...
Но той не пита, продължава -
и ние с него пак се борим,
едва ли избор ни остава,
каквото и да си говорим...
Дали е дар или проклятие,
това е също без значение,
тъй както не е избор наш
в кoлиба ли да се родим или в имение...
Но сила има във човека,
която го държи изправен,
като скала той да посреща
всеки ден по пътя си неравен...
Повярвай в собствената воля,
повярвай в себе си веднъж,
посока избери и своя курс
за твоя Северна звезда задръж!

Вътре в мен

Вътре в мен бушуват урагани,
ветрове се блъскат в облаци,
или в мъгла тъй непрогледна
безветрено се носят призраци.

Вътре в мен гори огнище,
топло от любов и страст
или от студ се пукат клоните
на оголял, премръзнал бряст.

Вътре в мен таи се щастие,
понякога тъга или пък гняв,
изпълнен съм с емоции всякакви -
ще бъда мил или корав.

А отвън единствено усмивка
тихо ще изписвам със лице
и силен аз ще бъда вечно,
сигурност да имаш в моите ръце.

Блуждаещи огънчета...

Блуждаещи огънчета.
Всред блато.
На мочурливия бряг
е полепнал кървав сняг.

Там стоеше грозновато
очукана спирка
и ти слезе от последния влак
досами тоз кървав сняг.

Чу вой, после вик,
после стон,
и опита спасение в бяг
далеч от онзи кървав сняг.

Обречен в Баскервил
си човече -
нахапан, разкъсан, без крак,
а под теб - кървав сняг.

The Hound of Baskerville by Martin Orona - http://martinorona.deviantart.com/

Палачът

О, живот, предателско ти псе,
което ме прокле и с връх, и с пад.
Нима тъй много ти ми даде,
че после взе ми, та и с лихва?!
Но аз не ще да падна духом,
не ще ме ти сломиш, додето дишам
и помня всеки свой мъчител.
Не ще успееш да ме спреш,
иронията, що заложена е в тебе,
ще те принуди шанс да ми дадеш
да си го върна аз на всички...
Тогаз ще бъда и съдията,
тогаз ще бъда и палачът!

Hieronymus Bosch - The Triumph Of Death

Ръката

В съня си ти чуваш

тревожни сигнали,

сънливо поглеждаш

под клепачи-чували.

Леко стържене,

после - драскане глухо,

но отеква в слуха ти

картонено, сухо...

Отляво ли иде...

Не, май е отдясно -

завърташ глава

в леглото си тясно

и там в полумрака

ръка се подава,

плъзва по чаршафа

и към теб продължава...

Фантом е това,

хем странно, хем бяло,

уж е ръка,

но несвързана с тяло.

    pic from the internet...

Свободен

Свободен

С криле разпънати широко
и ореол червен от пламъци,
възправен ти стоиш
дете на утрото,
носителю на светлината!
Осъден в сянка да вървиш
задето воля проявил си
да търсиш по-добър живот,
сам озаряваш се и
гордо си приел съдбата!
Не ще да търсиш милостиня,
ковеш със собствени ръце,
рушиш, съграждаш и променяш,
отдаден безнадеждно
на свойта цел едничка - свободата!

Кървав орел

Кървав орел

Да полетиш с крилете
на своята душа,
разперени от силата
на твойта воля
над свитите ти в колене крака...
Да бъдеш войн могъщ
в последния ти миг
и до Валхала да достигнеш,
вратите й с свиреп ритник
ти да отвориш...
А тялото ти да остане
паметник на подвиг...
С разперени криле,
крилете на орела кървав!

Jarl Borg from Vikings on History Channel

Нима е толкоз важно

Нима е толкоз важно
да бъдем все жестоки,
да бъдем яростните победители
в борбата ни с Земята...
Защо да не поемем дълг
към собствения дом
и да измислим ние
една перфектна симбиоза...
Не е ли по-добре
да не воюваме с всевластен
повелител на стихии-
нашата планета?!?
Унищожим ли
всичко върху нея -
и ние ще умрем,
а тя ще продължи да съществува...
След туй и споменът за нас ще се затрие...

Път

Ти виждаш ли звезди на небосклона,
изгаснали са сякаш,
отвъдно непрогледно е
и няма звук...
С ръце ти ще потърсиш ли врата
да изведе те
по-далеч оттук
преди да те открадне...
преди да те открадне...
преди да те открадне...

Като свещи ги духна ти самият.
Защо ти трябваше това?
Сега се чудиш как
да видиш своя път!
А пътят си е там,
стои и чака да опреш крака във него.
И после нежно да те понесе
той към безкрая!

Е, нека ти запаля свещ
и със ръка да те насоча,
и твоята ще да държа,
ако се туй наложи...
Ела ти с мен
и чудеса ще ти покажа,
защото аз съм този,
който е решил
да те открадне...
да те открадне...
да те открадне...

Нима крилата...

Нима крилата са не
за да полетиш,
а да се сринеш...
Защо са ти,
ако щом извисиш се,
ти ги вземат,
и падаш свит,
треперещ,
като ембрион...
Окови вече няма,
не ще ги ти търпиш,
разчупи ги...
Сам ти криле
ще изковеш,
освободен от чужда воля...
Сам господар на себе си бъди!

Luis Royo - III Millennium - Fallen Angel

Бродник

Бродник

От кулата протяжно
отекна стонът на камбана,
с три тежки издрънчавания
и ехо на погибел...
Тъмата плътна
на нощ тъй непрогледна,
беззвездна паст-
сякаш светът е опустял...
или пък е изчезнал безвъзвратно...
И в този миг
опипом се придвижваше дихание,
замръкнал гост
във неприветлив час.
Самотен бродник
посред улица от калдъръм,
скърцащ под краката му
тъй грубо...
Не знаеше къде е,
нямаше кого да пита...
Крила да имаше сега,
не би могъл отлитна
тъй незрящ в тоз чер' воал.
В стена опираше ръце,
със стъпки къси...
залитайки
и губейки посока...
Докосна жива плът,
но причудливи форми
подсказаха му,
че не е човек,
а същество тъй извънмерно,
с плът слузеста, студена
и крайници, покрити със вендузи,
жилави и възлести,
като направени от корабни въжета,
поклащащи се в буря...
Без стон потъна
пътешественикът
в големия канал
до калдъръмения път...
Завинаги изчезна от този мрачен свят...

Стени

Стени, студени, бели...

Затвор от плочки,

Усещане за изолация,

Ръкави, стегнати през гръб...

Колани и токи...

Къде съм аз?!

А кой си ти?!

Сега, когато сам отново тлея...

Сега, когато сам отново тлея,

усещам сянката й мрачна.

А утрото ще дойде бързо

със спомените за отминала злокобност.

Сърцето ми се сепва пред мига,

във който омагьосан аз витая

при бреговете на отминалата скръб

и отчаянието черно

на безсмислено съществувание.

И буря се надига във душата,

и миналото раздира със светкавица света,

отдавна опустял от радост,

в тъга обвил се и без плът,

тъй голо зъзнещите призраци

на хората, които повече не ще са,

и другите, които са по-мрачни,

защото никога не са били.

Облаците сиви на плача

ще властват вечно отсега нататък

и вечността на битието им принадлежи

всред гласовете сипкави

на оплаквачки древни, сгърбени в студа,

тихо извисили се по здрач.

Светът не знае топлина

и кротко тръгнал е към края

и вече спрял е да мечтае...

Плътта ми се разлага,

а душата се разпада

и не търси смисъл-

той е без значение.

Мисли по вятъра

Мисли по вятъра

Желания, копнежи и мечти.

Без значение.

Само вятър...

И забрава:

Ненужен никому отворен гроб -

празен (като душа без цел),

безсмислен (като душа без цел),

страдащ (като душа без цел),

отчаян и отхвърлен (като душа без цел),

мъртъв (като душа с погубени мечти).

Ирония, живот, сарказъм.

И няма място за греховност.

Та тя е навсякъде.

Грях без име, без начин и без цел.

Грях на безгрешие (безсмислие)?

Сарказъм, ирония, живот.

Живот без смисъл,

смърт без разложение -

и труповете на отхвърлени идеи -

твои, мои, чужди, ничии...

Живот (ирония) сарказъм -

страница отворена

на затворена книга!

И жалки надежди... За:

Желания, копнежи и мечти.

Без значение.

Само вятър...

И забрава.


Публикувано в Философски вестник "Аргумент" - сборник "Философия на фантастичното" -бр.22 

Четирите конника на Апокалипсиса (цикъл)

Четирите конника на Апокалипсиса:

 

 Войната

Този път е война,

хвърчат ръце, крака,

мечове съскат в нощта,

отсичат глава след глава.

Кръвта се в мрака не вижда,

но мълния ако приижда,

червени реки и черни порои

с втрисащи гледки разкъсват устои.

Всеки тук ти е враг,

убий, разкъсай пак,

в кръв се облей,

победа лелей!

Ставаш демон ужасен,

с поглед кървав, неясен,

сееш кърви и смърт,

и погиваш все твърд!

И след твоята "дрямка",

с косата в ръка,

се възправяш ти: сянка

зловеща - ти си СМЪРТТА!

Гладът

Гърдите те стягат,

коремът подут,

искаш да бягаш,

а няма къде,

Гладът те докосна

с ледени пръсти,

болни и слаби,

кокал без плът,

само кожа и болка,

кости и глад,

планина и пустиня -

само камък и прах,

няма нищо в устата,

гърло сухо боли,

отмалели краката,

пропадаш в мъгли,

ето, че настъпи

сетният ти час,

но дори за вопъл

не намираш глас,

СМЪРТТА те обгръща,

коремът боли,

с последни сили

разкъсваш гърди.

Лешояди кръжат на черни ята,

те ще заситят свойте гърла!

Чумата

Алената смърт

в стаята пристъпва,

сяда до леглото,

одеалото подръпва,

с бялата си длан

леко те докосва,

в тежки мъки мигом

тялото ти просва,

белези ужасни, 

кървави петна

обхващат ти гърдите,

тялото, врата,

болките започват,

ще дойде и СМЪРТТА -

след дълги мъки взема

твоята душа,

но докато дойде

ще бъде цял обзет

от ужас и от лудост

клети твой духът;

тя винаги пристига

с алени петна

и ужас по петите й:

чуй я! - Чумата!

СМЪРТТА

Четири сенки,

четири конника -

яздят спокойно,

според каноника,

мрачно и адски

се появяват,

Апокалипсиса

те предвестяват.

Начело язди

с остра коса

демонът - сянка

страшна - СМЪРТТА.

Загърната в роба

с дълбока качулка,

цялата в черно,

черната булка

се носи на дракон,

неи присъщ -

мрачен и огнен,

дявола същ.

Трите й спътника

след нея се носят,

ней изпреварват

и жертви принасят -

Тя ги поема

в студени ръце

и ги отнася,

души без сърце.

Владетелка мрачна

на ада и нощта,

ужас духовен,

туй е СМЪРТТА!

Данте

Данте

Камбанен тъмен звън
отеква в тъмно царство като във тъмен сън,
Железни мрачни двери
всред мрачна тишина затварят мрачни сфери,

Туй крепост е на мъка,
изкупления ужасни, на вечната разлъка,
Във мрак и тишина
за страховити грехове страда грешната душа,

Девет кръга тук се вият,
демони с оръжия във тях грешниците непокорни бият,
А след тези девет сфери,
в свойта мрачна крепост, зад железни други двери,

В свойта тронна зала
падналият ангел прикован, във ужасна зима бяла,
Проклятия връз грешниците хвърля,
едни с крила разкъсва, други с огнен дъх опърля,

Железни мрачни двери
всред мрачна тишина затварят мрачни сфери,

Камбанен тъмен звън
отеква в тъмно царство като във тъмен сън,

Слова нашепват ветровете
на адската тъма ужасна: "Надежда всяка тука оставете!"


Публикувано в Философски вестник "Аргумент" - сборник "Философия на фантастичното" -бр.21

Любов отвъд

Любов отвъд

Любима моя,
спиш във гроб студен,
а всяка вечер
преспиваш ти отново с мен...
Едва ли някой може
помежду ни любовта да разбере,
след кончината на любима
едва ли този път ще избере...
Но аз без теб не дишам,
едничък стон не бих издал
и тук при теб във гроба
спокоен, влюбен съм се сврял...
И кланям се пред бог разложен, мощен,
да бъдя като тебе гуул среднощен !

Годеж

Годеж

Тя е твойта годеница,
твойта бяла гълъбица.
И държи си във ръката -
всеизвестно е - косата.
Хората я СМЪРТ наричат
и съвсем не я обичат.
Вярвам, че разбрал си вече:
туй е краят ти, човече !

Ела (The Fallen)

Ела (The Fallen)

Ах, колко е красиво днес небето -
и сиво, и сумрачно, и вали;
а хората се свили във морето
от сбръчкани, посърнали души.
И вдигам аз очите си нагоре
и виждам, че ме гледаш ти оттам,
и чувствам аз какво да сторя,
та ти да слезеш пак насам.
Аз пак ще те повикам тук, при мене...