Сега, когато сам отново тлея,
усещам сянката й мрачна.
А утрото ще дойде бързо
със спомените за отминала злокобност.
Сърцето ми се сепва пред мига,
във който омагьосан аз витая
при бреговете на отминалата скръб
и отчаянието черно
на безсмислено съществувание.
И буря се надига във душата,
и миналото раздира със светкавица света,
отдавна опустял от радост,
в тъга обвил се и без плът,
тъй голо зъзнещите призраци
на хората, които повече не ще са,
и другите, които са по-мрачни,
защото никога не са били.
Облаците сиви на плача
ще властват вечно отсега нататък
и вечността на битието им принадлежи
всред гласовете сипкави
на оплаквачки древни, сгърбени в студа,
тихо извисили се по здрач.
Светът не знае топлина
и кротко тръгнал е към края
и вече спрял е да мечтае...
Плътта ми се разлага,
а душата се разпада
и не търси смисъл-
той е без значение.
No comments:
Post a Comment