Inspirations....Lovecraftian art

Сега, когато сам отново тлея...

Сега, когато сам отново тлея,

усещам сянката й мрачна.

А утрото ще дойде бързо

със спомените за отминала злокобност.

Сърцето ми се сепва пред мига,

във който омагьосан аз витая

при бреговете на отминалата скръб

и отчаянието черно

на безсмислено съществувание.

И буря се надига във душата,

и миналото раздира със светкавица света,

отдавна опустял от радост,

в тъга обвил се и без плът,

тъй голо зъзнещите призраци

на хората, които повече не ще са,

и другите, които са по-мрачни,

защото никога не са били.

Облаците сиви на плача

ще властват вечно отсега нататък

и вечността на битието им принадлежи

всред гласовете сипкави

на оплаквачки древни, сгърбени в студа,

тихо извисили се по здрач.

Светът не знае топлина

и кротко тръгнал е към края

и вече спрял е да мечтае...

Плътта ми се разлага,

а душата се разпада

и не търси смисъл-

той е без значение.

Мисли по вятъра

Мисли по вятъра

Желания, копнежи и мечти.

Без значение.

Само вятър...

И забрава:

Ненужен никому отворен гроб -

празен (като душа без цел),

безсмислен (като душа без цел),

страдащ (като душа без цел),

отчаян и отхвърлен (като душа без цел),

мъртъв (като душа с погубени мечти).

Ирония, живот, сарказъм.

И няма място за греховност.

Та тя е навсякъде.

Грях без име, без начин и без цел.

Грях на безгрешие (безсмислие)?

Сарказъм, ирония, живот.

Живот без смисъл,

смърт без разложение -

и труповете на отхвърлени идеи -

твои, мои, чужди, ничии...

Живот (ирония) сарказъм -

страница отворена

на затворена книга!

И жалки надежди... За:

Желания, копнежи и мечти.

Без значение.

Само вятър...

И забрава.


Публикувано в Философски вестник "Аргумент" - сборник "Философия на фантастичното" -бр.22 

Четирите конника на Апокалипсиса (цикъл)

Четирите конника на Апокалипсиса:

 

 Войната

Този път е война,

хвърчат ръце, крака,

мечове съскат в нощта,

отсичат глава след глава.

Кръвта се в мрака не вижда,

но мълния ако приижда,

червени реки и черни порои

с втрисащи гледки разкъсват устои.

Всеки тук ти е враг,

убий, разкъсай пак,

в кръв се облей,

победа лелей!

Ставаш демон ужасен,

с поглед кървав, неясен,

сееш кърви и смърт,

и погиваш все твърд!

И след твоята "дрямка",

с косата в ръка,

се възправяш ти: сянка

зловеща - ти си СМЪРТТА!

Гладът

Гърдите те стягат,

коремът подут,

искаш да бягаш,

а няма къде,

Гладът те докосна

с ледени пръсти,

болни и слаби,

кокал без плът,

само кожа и болка,

кости и глад,

планина и пустиня -

само камък и прах,

няма нищо в устата,

гърло сухо боли,

отмалели краката,

пропадаш в мъгли,

ето, че настъпи

сетният ти час,

но дори за вопъл

не намираш глас,

СМЪРТТА те обгръща,

коремът боли,

с последни сили

разкъсваш гърди.

Лешояди кръжат на черни ята,

те ще заситят свойте гърла!

Чумата

Алената смърт

в стаята пристъпва,

сяда до леглото,

одеалото подръпва,

с бялата си длан

леко те докосва,

в тежки мъки мигом

тялото ти просва,

белези ужасни, 

кървави петна

обхващат ти гърдите,

тялото, врата,

болките започват,

ще дойде и СМЪРТТА -

след дълги мъки взема

твоята душа,

но докато дойде

ще бъде цял обзет

от ужас и от лудост

клети твой духът;

тя винаги пристига

с алени петна

и ужас по петите й:

чуй я! - Чумата!

СМЪРТТА

Четири сенки,

четири конника -

яздят спокойно,

според каноника,

мрачно и адски

се появяват,

Апокалипсиса

те предвестяват.

Начело язди

с остра коса

демонът - сянка

страшна - СМЪРТТА.

Загърната в роба

с дълбока качулка,

цялата в черно,

черната булка

се носи на дракон,

неи присъщ -

мрачен и огнен,

дявола същ.

Трите й спътника

след нея се носят,

ней изпреварват

и жертви принасят -

Тя ги поема

в студени ръце

и ги отнася,

души без сърце.

Владетелка мрачна

на ада и нощта,

ужас духовен,

туй е СМЪРТТА!

Картината

Внимание! Разказът съдържа груб език и сцени с насилие и не е препоръчителен за лица под 18 години!

Картината

      - Тъп шибаняк…Това си ти! – промълви Аркон.

      Тарго се обърна. Изгледа стоящия пред него с особено изразителна погнуса. Лицето му се бе превърнало в гротескна гримаса на отвращение. Сякаш му бяха повърнали нечия закуска право в устата. Беще му дошло до гуша. Аркон беше боклук и да изръси точно това по негов адрес си отиваше далеч зад границата на поносимото. Тарго не му отвърна нищо. Просто сви юмрук и го размаза в носа му. Звук от неприятно хрущене съпроводи шуртенето на кръв. Последва още един удар, този обаче попадна в челюстта и оттам долетя още по-неприятна симфония от изпращяване и хъркане. Дребни, изпоцапани в червено мъниста се изсипаха по пода. Зъби. Зъбите на Аркон. След тях се срути върху прогнилите дъски и бившият им собственик. Огнените пламъчета в очите на Тарго взеха да се стопяват. Той се наведе, бръкна с пръст в кървавата каша на чуждото лице и после изписа върху стената:

“ТОВА ДА ТИ Е ЗА ПОСЛЕДНО”

и после избърса пръста си в старомодната риза на падналия. Изправи се и се насочи към вратата на стаята, но внезапно се спря. Обърна се и започна да размахва нелепо ръце и крака в странно непохватен танц. Приличаше повече на маймуна в клетка, отколкото на ориенталска танцьорка. Няколко минути просто вършееше насам-натам и се хилеше като луд. Накрая се сепна и изведнъж очите му станаха студени, адски студени.

      - Знам, знам…”Да ти пикая на чувството за хумор” ще кажеш…Ама гледай само да изфъфлиш и един звук и ще ти отнеса главата на разходка някъде МНООООООГО далече от останалата свинщина, в която помещаваш жалката си шибана душичка. Внимавай много, защото накрая може теб да заровя в задния двор, вместо оная гадна кучка, дето съм и подготвил там новото жилище.

      Аркон само се сви в ъгъла и Тарго разбра, че посланието не се е застояло в ушите на дребния като ушна кал на разсъмване, а си бе проправило път като слузест червей чак до централните части на жалкото подобие на мозък в размазаната му глава. Ето това вече бе задоволително постижение. Никакво лазене по нервите повече, всичко беше до тук. Беше сигурен, че няма да се повтаря вече. Обаче на онази вчера не и дойде акълът навреме. И си отнесе най-важния урок в живота. Този, с който последният приключи. Но беше бавно и странно. Тарго усети топлина и гъдел да се разливат в слабините му. “Добър ден, господине. Ще ме качите ли до следващия град.” беше попитала. Че защо пък не. Качвай се. Като товарен влак съм, малко тежък и безчувствен за теб, но ще видиш колко важно е, че си ме срещнала, помисли си тогава Тарго. Момичето не беше толкоз сбъркано. Веднага усети, че пътува не накъдето трябва, само дето два тежки като ковашки чукове юмрука я приспаха до момента на пристигането в къщата. Послебеше лесно. Аркон се позабавлява пръв. Той си беше отрепка. Дай му женска плът и ето ти го влиза в другата стая червен и пухтящ, ухилен до уши. После и каса бира изпи, като че ли бе маратонец с допинг в ръка. Тогава дойде моментът на истината. Тарго винаги се чувстваше по един и същи начин. Спокоен. Като камък, чието място винаги си е било там, където е поставен от нечия незнайна сила. Този път бе решен да се постарае. Извади от шкафа в ъгъла бодливата тел и се запъти към завързаното за леглото момиче. Тя хлипаше унизена, с разпокъсани дрехи и премазано тяло. Наведе се над нея и смачка лицето и с ръка. После рязко запокити главата и към ръба на леглото и тя килна настрани. Момичето бе в несвяст. Отвърза я бавно, с особено спокойствие и целенасоченост. Започна внимателно да я омотава в бодливата тел. Не спря, докато не се получи  необикновен пашкул, от който навсякъде стърчаха бодли. Нещо се пукна. Той се вгледа и видя, че шумът идваше от лявото око на момичето. То се разтече, слузесто и с белезникав цвят, по бузата и. Това я извади от безчувствената и отпуснатост. Отвори уста да изкрещи, но единствено получи голяма порция от бодли и кръв в устата си и се задави. Тарго повдигна пашкула откъм краката и го закачи за куката на тавана. Беше ред на триона. Взе да реже с него напосоки всяка част на тялото, която се белееше между редовете от бодлива тел. Хриптенето ту се засилваше, ту заглъхваше при резките движения на назъбеното острие. Напред-назад, напред-назад. Тарго затвори очи и се концентрира върху оформилата се в главата му картина. Свиреше на цигулка. Момичето се беше превърнало в цигулка. Със струни от бодлива тел. Цигулка на болката. И той свиреше ли, свиреше… Докато ръцете му отмаляха. И тогава се запита защо. За момичето от няколко часа вече беше без значение този въпрос. Но Тарго изгуби чувството за музика и такт. Остана само големият въпрос с алените букви. Отвори очи и видя, че те бяха истински и червени. Бяха изписани с кръв…

“ЗАЩО”

      “Ще разбереш” отговаряше тайнственият му съветник. Същият онзи, който му нашепваше стихове за мрак и болка всяка вечер, щом затвореше очи. Мразеше и обичаше този глас, сипкав като пясък и размазан като парчета мозък по стената, принадлежали на параноичен самоубиец със заредена пушка. Вървиш по дълъг път, осеян с красотата на разкъсани тела и дъха на пролет в разсипани по земята черва. Няма по красиво цвете от червената роза на разкъсаната плът. Букет от части на човешки тела за любимата. И в мрака тя нашепва мило, че е благодарна, задето си я създал. От краката, ръцете на хора, които дори не познаваш. Този свят е наш и никой друг не броди. Всички са само сенки, инструмент за нашето изкуство. Просто трябва да продължиш към следващата ни картина.”

      Но Аркон не беше доволен, защото искаше да се забавлява. Глупак, шибан глупак. Още една сянка в този нереален свят. И ето, че на Тарго му писна. Макар да бе решил да го остави. Взе тежката манивела на камиона пред къщата. Влезе обратно в стаята, в която Аркон все още се превиваше. И започна да рисува. В червени краски. Накрая се получи добре. Разчлени го като удряше до полуда всяка става и я превръщаше в каша. После събра всички парчета и ги отнесе при висящото момиче. Закачи върху бодливата тел краката и главата, но ги разбърка. Направи същото и с останалите парчета от Аркон. Получи се странен пъзел, който напомняше на объркан индиански тотем. Вече имаше завършен вид. А Ван Гог си бе отрязал ухото. Заблуден, че всичко е истинско. А около него е имало толкова цветове, багри и тела. Толкова ненужни сенки, които е могъл да вплете в композиции от болка и страх. Едва тогава те биха станали реални, истински, с дъх на сладникава плът и съсирена кръв. Локвата с ален цвят на пода бе огромна. Тарго се съблече бавно и педантично, както само той умееше. После легна в лепкавата кръв и остави тялото си да бъде покрито от последните краски, стичащи се от неговата “КАРТИНА”. Усети, че става реален, толкоз реален… И пак се запита защо.

      “Търсиш себе си. Във всеки се ровиш за да откриеш какво искаш. Разкъсваш плътта им и се надяваш там да е отговорът” шепнеше гласът. “Но истината все ти минава покрай ума. Не я ли усети още първия път. С касапския нож на баща си. Наведен над студеното тяло. Това можеш да твориш, така ставаш едно цяло с желанията си. Опитваш се да създадеш себе си. Да се оформиш от плътта на другите. Събираш огледало, но то все не отразява изцяло онова, което си. Защото трябваше отдавна да изваеш огледалото от себе си. Разбра го чак сега. Създаде хора от сенките и тяхната плът и кръв Видя ги да се материализират пред теб. Сега работи, най-после откри себе си. Направи и теб самия реален, огледай се в себе си…” Трионът се мяташе лудо и необуздано. Тарго, подпрян на стената, се почувства довършен, “станал”, предметен. Ушите му и лявото му око бяха пришити с тел за откъснатите му крака. Върху тяк, в правилни кръгове бе навил вътрешностите си, издърпани с кука от прореза в коремната кухина. В средата на безумната спирала бе забил парче от огледало. Сега то отразяваше собственото му почти невъобразимо разместено и начупено лице. Устните бяха изрязани с бръснарско ножче и залепени направо върху огледалото. Точно там, където би трябвало да бъдат върху отражението. Сега изцъкленото му дясно око ги видя да се движат.

      “Справи се отлично” шепнеха те “Ето, че вече си съвършен. Прекрасен си като живота, който живя. Сега ще си вечен, защото сам се създаде от сянката в плътта. Отдъхни си, почини…” И мухите в рояк одобрително започнаха да разглеждат твореца-творение…

Малка Норвегия, 2004г.