Вътре в мен

Вътре в мен бушуват урагани,
ветрове се блъскат в облаци,
или в мъгла тъй непрогледна
безветрено се носят призраци.

Вътре в мен гори огнище,
топло от любов и страст
или от студ се пукат клоните
на оголял, премръзнал бряст.

Вътре в мен таи се щастие,
понякога тъга или пък гняв,
изпълнен съм с емоции всякакви -
ще бъда мил или корав.

А отвън единствено усмивка
тихо ще изписвам със лице
и силен аз ще бъда вечно,
сигурност да имаш в моите ръце.

Блуждаещи огънчета...

Блуждаещи огънчета.
Всред блато.
На мочурливия бряг
е полепнал кървав сняг.

Там стоеше грозновато
очукана спирка
и ти слезе от последния влак
досами тоз кървав сняг.

Чу вой, после вик,
после стон,
и опита спасение в бяг
далеч от онзи кървав сняг.

Обречен в Баскервил
си човече -
нахапан, разкъсан, без крак,
а под теб - кървав сняг.

The Hound of Baskerville by Martin Orona - http://martinorona.deviantart.com/

Палачът

О, живот, предателско ти псе,
което ме прокле и с връх, и с пад.
Нима тъй много ти ми даде,
че после взе ми, та и с лихва?!
Но аз не ще да падна духом,
не ще ме ти сломиш, додето дишам
и помня всеки свой мъчител.
Не ще успееш да ме спреш,
иронията, що заложена е в тебе,
ще те принуди шанс да ми дадеш
да си го върна аз на всички...
Тогаз ще бъда и съдията,
тогаз ще бъда и палачът!

Hieronymus Bosch - The Triumph Of Death

Ръката

В съня си ти чуваш

тревожни сигнали,

сънливо поглеждаш

под клепачи-чували.

Леко стържене,

после - драскане глухо,

но отеква в слуха ти

картонено, сухо...

Отляво ли иде...

Не, май е отдясно -

завърташ глава

в леглото си тясно

и там в полумрака

ръка се подава,

плъзва по чаршафа

и към теб продължава...

Фантом е това,

хем странно, хем бяло,

уж е ръка,

но несвързана с тяло.

    pic from the internet...

Свободен

Свободен

С криле разпънати широко
и ореол червен от пламъци,
възправен ти стоиш
дете на утрото,
носителю на светлината!
Осъден в сянка да вървиш
задето воля проявил си
да търсиш по-добър живот,
сам озаряваш се и
гордо си приел съдбата!
Не ще да търсиш милостиня,
ковеш със собствени ръце,
рушиш, съграждаш и променяш,
отдаден безнадеждно
на свойта цел едничка - свободата!

Кървав орел

Кървав орел

Да полетиш с крилете
на своята душа,
разперени от силата
на твойта воля
над свитите ти в колене крака...
Да бъдеш войн могъщ
в последния ти миг
и до Валхала да достигнеш,
вратите й с свиреп ритник
ти да отвориш...
А тялото ти да остане
паметник на подвиг...
С разперени криле,
крилете на орела кървав!

Jarl Borg from Vikings on History Channel

Нима е толкоз важно

Нима е толкоз важно
да бъдем все жестоки,
да бъдем яростните победители
в борбата ни с Земята...
Защо да не поемем дълг
към собствения дом
и да измислим ние
една перфектна симбиоза...
Не е ли по-добре
да не воюваме с всевластен
повелител на стихии-
нашата планета?!?
Унищожим ли
всичко върху нея -
и ние ще умрем,
а тя ще продължи да съществува...
След туй и споменът за нас ще се затрие...

Път

Ти виждаш ли звезди на небосклона,
изгаснали са сякаш,
отвъдно непрогледно е
и няма звук...
С ръце ти ще потърсиш ли врата
да изведе те
по-далеч оттук
преди да те открадне...
преди да те открадне...
преди да те открадне...

Като свещи ги духна ти самият.
Защо ти трябваше това?
Сега се чудиш как
да видиш своя път!
А пътят си е там,
стои и чака да опреш крака във него.
И после нежно да те понесе
той към безкрая!

Е, нека ти запаля свещ
и със ръка да те насоча,
и твоята ще да държа,
ако се туй наложи...
Ела ти с мен
и чудеса ще ти покажа,
защото аз съм този,
който е решил
да те открадне...
да те открадне...
да те открадне...

Нима крилата...

Нима крилата са не
за да полетиш,
а да се сринеш...
Защо са ти,
ако щом извисиш се,
ти ги вземат,
и падаш свит,
треперещ,
като ембрион...
Окови вече няма,
не ще ги ти търпиш,
разчупи ги...
Сам ти криле
ще изковеш,
освободен от чужда воля...
Сам господар на себе си бъди!

Luis Royo - III Millennium - Fallen Angel

Отплаване

Отплаване

Вятър силен, напорист,

блъска облаците бели,

кораби с опънати платна

свойто място са заели

в ширналото се море,

порещи високите вълни,

а под тях се крият тайни

във подводни глъбини.

Чайки с гарвани се гонят

над брега скалист, суров,

от рапаните обрамчен,

като в костелив обков.

Дракар чака ме там долу

досами скалите остри,

цял издялан в бойни руни -

дракон със златисти ноздри.

Ньорд беснее в свойта бездна,

мята той водата с мощ.

Один, дай ми твойта сила, 

че отплавам тази нощ!

Drakkar

by pietrekm

Бродник

Бродник

От кулата протяжно
отекна стонът на камбана,
с три тежки издрънчавания
и ехо на погибел...
Тъмата плътна
на нощ тъй непрогледна,
беззвездна паст-
сякаш светът е опустял...
или пък е изчезнал безвъзвратно...
И в този миг
опипом се придвижваше дихание,
замръкнал гост
във неприветлив час.
Самотен бродник
посред улица от калдъръм,
скърцащ под краката му
тъй грубо...
Не знаеше къде е,
нямаше кого да пита...
Крила да имаше сега,
не би могъл отлитна
тъй незрящ в тоз чер' воал.
В стена опираше ръце,
със стъпки къси...
залитайки
и губейки посока...
Докосна жива плът,
но причудливи форми
подсказаха му,
че не е човек,
а същество тъй извънмерно,
с плът слузеста, студена
и крайници, покрити със вендузи,
жилави и възлести,
като направени от корабни въжета,
поклащащи се в буря...
Без стон потъна
пътешественикът
в големия канал
до калдъръмения път...
Завинаги изчезна от този мрачен свят...

„BSG-OST 1-4“ (плейлист)

Накъде

Накъде душата му е полетяла
дали ще има връщане оттам
Ако му подадем ръка, дали ще се протегне
да бъде хванат и придърпан тук
Нима е толкоз хубаво тъдява
Нима е неговият път тъй крив
или пък ние просто сме се заблудили,
а той през цялото туй време
бил е прав....
Защо му е живот спокоен, но на скот,
наместо да лети към свобода?!

Стени

Стени, студени, бели...

Затвор от плочки,

Усещане за изолация,

Ръкави, стегнати през гръб...

Колани и токи...

Къде съм аз?!

А кой си ти?!

Лакташ

Лакташ

Казвам се Лакташ. И това е името ми. То си е мое. Както и душата. За тялото обаче ще е лъжа, ако го кажа. То не е Тиберий. Лакташ съм аз. То е Тиберий. Беше. После аз му го взех. А Тиберий къде е, не знам. Особено държа да разберете, че не ме интересува дори и най-дребничката идея, най-малкия намек къде е той. Беше просто жител на този свят и ми трябваше неговото тяло. Като кораб сред морето, където да се помещавам и крия от бурите. Да се отправям на пътуване и да ме отвежда до нови места и нови чувства. Когато отнемеш нечие тяло, никога не разбираш какво се е случило с душата му. И аз не знам. Не искам.

Родих се Лакташ. И беше Отвъд. В Нищото съм заченат и там се появих. Без тяло. И дълго стоях там, а светът отсам беше само сянка. Като в запотено огледало. Светлини и очертания, тъмнина и неясни представи. Но нещо ме смущаваше. Тих яд в безцелното ми скитане из небитието на дома ми. Не може никой да добие и едничка бегла представа какво изпитва душата, която се рее Отвъд. Сякаш замръзваш, но смъртта не идва никога. И нищо телесно да не ти е познато. Не ще ме разберете. По-важно е, че така на повърхността на всичките ти мисли като плесен се просмуква омраза. Не тази с жар и плам, с напрегнатост. А дълга и студена като зимата и вечните ледове.

Решил бях да се добера до Света. И дебнех в мрака, там дето се къса реалността и се отваря порта към Небитието. В задънената уличка, която свършва със стена. И на стената мъдри се изображение гротескно, отвъд което чаках аз. И там дойде Тиберий в нещастната за него вечер. Застана и се вгледа.... и аз преминах през портала. О, как се гърчи тялото, когато усети ледените пръсти на смъртта. И как проклинат и се вайкат устните. Ту горестно, ту с плам на обвинител срещу тази мерзост тъй несправедлива. А очите на Тиберий - от топлината на зеленото в тях не остана нищо. Сега са синьо-сиви. Като мен. Бях жаден и опитвах всички чувства, на които вие сте способни. Подлъгах сетивата на тялото с всички изкушения на плътта. Едно не успях да опитам и то най-много ме изяжда. И предизвиква тежка завист и омразата ми става стократна. Не успях да прозра, що е туй „топлината в сърцето”. Имате поети и писатели, художници и музиканти. И все възпяват тази „любов”. Топло чувство. Единственото топло чувство аз изпитах, когато положих ръката си върху нагорещения камък в едно огнище и мисля, че бе ужасно. Ако любовта топли наистина толкоз повече душата – то аз не искам да познавам тази тръпка.

И ето, че настъпи време да ви накажа. За всеки миг, прекаран от мен в Нищото. Да ви накарам един по един да се разкайвате, задето изпитвате неща за мене чужди. Изпървом накарах туй нещастно тяло да се извиси над вашите тъй много, че да хвърля сянка най-малко над петима. И с крила го надарих, в които вплетох всичкия непрогледен мрак на Отвъдното. Обвих го в размити очертания и го нарекох „Ужас”. Сега не съм приличен на Тиберий. А вие ме нарекохте с единствената дума „Демон”. „От там, където ида, мнозина има като мене и горко вам всички, защото студът на моята омраза ще погълне всички вас и ще ви прати в Небитието.” Така помислих отпървом, когато започнах да строя храмове в моя чест и да ви карам да се прекланяте пред мен, а после ви обгръщах с лед в ужасен ритуал на жертвоприношение. Бях станал Лакташ Единствения. Всемогъщ и всепоглъщащ. И мнозина от вас затрих. Променях и изменях, обръщах всичко в познатите за мене форми. Рушах, изграждах после извратено ново. И тъй, додето спрях успокоен и се загледах – за мене мина миг, за вас епоха.

Сега светът почти е пуст, а хората се движат като неясни сенки. Не помнят ни кои са, ни от где. И мракът е тъй гъст, че е станал непрогледен. И всичко сякаш заприлича на Отвъд. И гледах сякаш пак в омразното за мене огледало. Затворът на душата ми, от който така неистово аз исках да избягам. А ето, че отново съм пред него.

Hieronymus Bosch - A Violent Forcing Of The Frog

Публикувано в Сборник "Философия на фантастичното. Визуализации в изкуството"

Inspirations....Lovecraftian art